На 7.10.2022 г. в село Калипетрово по читалищна линия бе проведена творческа среща с 90-годишната самодейка Йордана Боранова, посветена на започналата програма за „Дни на Калипетрово 2022“, за което научаваме от личния профил във Фейсбук на Ирена Владимирова – библиотекар в НЧ „Пробуда“. Според нея първоначалната идея е на колекционера на народни носии Александър Ястров, но тя е разширена, включително с възможността да научат от първа ръка как се прави буенек. Наскоро той бе възстановен по гребенски вариант е вече е показан на фестивал в Балчик, но предстои прощъпулника му и в самото Калипетрово (под гребенци се разбира автохтонно население, т.е. старо, то е една от двете основни подетнографски групи, населяващи селото, другата е шиковци, на която има посветена цяла книга - "Шиковското население в добруджа", дело на етнолога д-р Йордан Касабов).

За участие в необикновената среща на поколенията самодейци е поканен и музикантът Валентин Сарафов, защото баба Йордана освен да разказва за „едно време“, пак тогава, че и после е била и певица. буенек, Йордана Боранова е била и певица.

Йордана е от Борановия род, нейната майка е сестра на бащата на Милка Трендафилова – известен в общността автор на родолюбиви книги. Когато за пръв път запя, Йордана Боранова, все едно чух Васила Вълчева (най-известната калипетровска народна певица, наричана добруджанската Омирка, на която е посветен национален певчески конкурс в родното й село)!

Владимирова пресъздава срещата така: „Излезе една румена и засмяна жена с проходилка – ако не беше това, може да си помислиш, че след малко ще припне това голямо момиче, което е почти на 90 г. И ето ни, под асмата, седнали срещу нашата домакиня…толкова сладкодумна, толкова бързо изреждаше с ясен глас спомени…песните се понесоха накрай селото, в селския двор, до сами железопътната линия, която минава на пет метра от къщата. Стъписах се от необикновено красивия глас на Йордана Боранова, която запя една песен за Димитровден, сякаш по поръчка, защото вече беше започнала подготовката за „Дните на селото“, които са в седмицата на големия християнски празник.

И по темата на срещата: „Не съм била буенек, участвах 15 години в „Оргатехника“, имам оттам буенека…в тяхната махала не бил с панделки, отпред имал само три парички, като мингиши. „Пендарите бява повечето на бели кордели, слагали сме пендари и на ланци!“. Колкото до песенната дърба: „Родителите ми бява селяни на нивата, като отидем на жътва, вуйчо и баща ми почват да пеят. Баща ми ша кажи: - Дочо, я дай да попейми, ко ша пейм, бре? - Ами, ади да пейм!“…Слънцето прежуря, черноземът гори под босите пети, житните класове прекършват главици и измъчено слягат под острите сърпове. Мараня! Извива се тъжна песен: „Маринка из двору ходеши, жалнуй Маринка плачеши, люто Маринка кълнеши: -Чуваш ли ма, Боже, виждаш ли! Многу мий, Боже додеялу от Беля хайдутин, нощ-полунощ, порти да отварям, човешки глави да крия, кървави саби да трия.“
„Баща ми и вуйчо ми я знаева, пели са я на жътва!“.

За много обичаи разказала Йордана Боранова на своите събеседници. И за премените се „едно време“: „Мойта булчинска носия беши от кадифе, имау алена фуста отдолу, тъкана от памук, на аршини, предява ората, боядисват и тъкат, сетне кадифе, дрешката и тя. Престилката беше червена - вълнена, мушичена. Отгоре дрешката имау кюрчи. Сватбите са праева късна есен, кат са прибере реколтата и тогаз сватбите почват. Валото – направо беши като сито, дупчено, сетне са прай „чадър“, по-малък и по-голям, цвете слагава и са вържеше покрай главата. Валото ходеше от булка на булка, не кът сига да купуваш. Аз съм била булка с на свекърва ми валото. Изпрахми го, напраихми „чадър“. Имаши цветенца по средата, и открая слагахми. Слагаши са тоз „чадър“ по краю, после големию и набрану на бастички. Дълго до жабите, до края на фустата. Валото го гладехми с ютия, слагахми въглища в нея, меко е, тънко. Бяу с обувки, мамини ги купива. Ходиу цяла гудина сгудена, щото бяу мъничка - да стана на 17, мъжът ми беши с три години по-голям от мене. Ходеуйми наедно да копайми, като доди „Алва пазаръ“, идат у дома. От страна на сгоденика носят храната с котли на кобилицата. Вуйчо Добри и Чаню - те носят котлите с храната - вино, ракия, кокошка, ама не печена, ами на яхния, насипват на всички по малко да ядат. Играеуйми, пееуйми, веселиуйми са. Кът доди есента, обират гроздето и става виното“…На лазарските фусти имаше по три седефени копчита - на буенешките фусти, защото няма престилки….Момите ходева на плитки с много дълга коса, аз мойта накъде не я раздавах! Ходеуйми, коя с каквото има в сандъка. От мамини ги имам фустите, престилките си имам от бабата на майка ми. Имам алена фуста на къдри - вълнена и памучна, елечита - синьо, червено, кафяво, зелено, караомурски сачак - на Сашо го дадоу.“

И за Гергьовден става дума, защото „…на хоро прауйми, две ягоди (черници) там играева, на люлките сядава до чошмите. Най-хубавите дрехи обличава – първия, втория, третия ден, като вземеш отгоре до църквата – до долу до чошмата – народ! Голяму хоро, хубау! Като са (за)жени, трябва да пройграй момата, за да са омъжи“.

Накъде и без Бабинден: „Кът станеуйми, през деня праеуйми торти, медена каша, пити. Сутринта са събирауйми у една къща, у майлата и после следобеда – ядем, пейми и са редиуйми на хоро. У моя род има двама музиканти – моя мъж Нико – на гъдулка, и свекър ми Атанас Николов Черковналиев – на хармоника. Другите бява – Добри Мирчев, Пейчо, бат Стоян, бат Курти – на Андро баща му, Чаню Боранов“.

И за финал от Владимирова: „Днес се потопихме в „Извора на Калипетрово“, пихме от неговата бистра вода и научихме от езика на родното. Нека, този извор никога не пресъхва, защото водата му е пречистваща!“.